Брод

Ковачи

Още като зачена, Мария, дъщерята на селския учител, знаеше, че детето ще бъде ковач. Нейният Кольо беше ковач, баща му беше ковач, пет поколения назад мъжете в техния род въртяха ковашкия чук, кой от кой по-изкусно. Седмици наред, като затвореше очи, виждаше искри навсякъде, а сърцето и биеше в ритъма на ковачницата. Все я влечеше към тъмната, гореща сграда край реката, сядаше там и двамата с бъдещия Боян слушаха песните на водата и наковалнята.

Най-натрапчиви бяха сънищата. Сънуваше по много, за места които беше виждала, но в сънищата ѝ бяха облечени в тайнственост, сякаш идващи от различни светове. Виждаше други версии на себе си, тъмни, плашещи, уверени, усмихнати, но винаги толкова истински, колкото и самата тя . Срещаше и Боян, вече млад мъж, в ковачницата, тя от една страна на невидима преграда, той от друга. Говореха трескаво, объркано, един през друг, за неслучили се случки и несрещнати хора. Понякога, сутрин в просъницата между съня и деня, тя го усещаше както в корема си, така и до себе си, едновременно роден и нероден.

Когато Боян тръгна да се ражда, беше средата на нощта. Докато дойде бабата на селото, приготви всичко, и изтекат водите, първите петли пропяха. Боян се роди с изгрева.

Въпреки, че вечно се мотаеше в краката на баща си, Боян обичаше да слуша приказките които майка му разказваше, а после и книгите които му четеше. Всеки ден тя го водеше в един вълшебен свят, а баща му в друг. Кольо го учеше да гони ритъма на ковачницата, да слуша пламъците и желязото, и да пее с тях. На 8 вече размахваше умело малък чук и правеше първите си фигури на хора и животни, на 10 помагаше на баща си, а на 12 цялото село идваше да го види как работи.

Мария и Кольо гордо гледаха как изпод ръцете му излизат изящни обкови, яки инструменти, фини съдове, подкови толкова красиви, че стопаните ги кичеха по вратите, вместо да ги слагат на животните. С всеки удар на чука, Боян претворяваше историите на майка си в желязо, мед и бронз. Скоро сам той започна да пише и каквото се родеше на хартия край огъня, бързо скачаше в него и никнеше на наковалнята.

Верига и Ръжѐн

Верига и ръжѐн до огъня хвърлени
Разделят нощта от дневната пещ
Усукват и трият силуети овъглени
Пазейки пламъка на бледата свещ

Вече млад мъж, Боян беше ненадминат в ковашкия занаят. Когато работеше, сякаш предеше от хаоса на вселената, времето забавяше и спираше, той хващаше нишката му и я вплиташе в метала. В ръцете му се вливаха уменията на баща му, дядо му и така назад, чак до първият от тях, Стоян, вдигнал ковачницата си тук преди много години. Взимаше по нещо от тях и го влагаше в мига в който горещия метал подаваше под чука. Из селото шепнеха, че каквото изкове е вълшебно, че пази от уроки, злини, таласъми и караконджули - и всяка къща в селото имаше нещо от него, я верига за огнището, я ръжѐн, о̀стен, подкова или брадва

Боян ковеше и денем, и нощем на играещата светлина на огъня, а каквото време му останеше, прекарваше в планината - да вземе още дъх за занаята. Селото беше нависоко, Боян се качваше горе, над дърветата, по поляните и каменистите сипеи, до езерата под върха, и от там гледаше звездите.

По пълнолуние на камъните на брега излизаха самодиви. Боян ги гледаше отдалеч и слушаше песните им, а когато танцуваха се дивеше на леките им стъпки. Виждаше ги в сънищата си, знаеше за своенравния им характер от приказките на майка си, но когато те идваха, караконджулите стояха надалеч. Качи се при езерата и на Еньовден, да види самодивското хоро край огъня, но мъглите бяха погълнали всичко. Седна да почине, тогава вълмѝте се размърдаха и покрай него се извиха самодивите. Смехът им се носеше по водата, танцуваха като листа на вятъра и му шепнеха една през друга.

Боян, блед и стреснат, не можа да разбере нищо, освен едно - "Гледат те".

Сенки

Лепкави сенки в ъглите кроят
Шевици без плът и увиват се в мрака
В червено облечени искрите предат
На тъмния зов наметало в отплата

Думите на самодивите минаха и заминаха. Боян работеше безспир, искри се пръскаха из цялата ковачница под ударите на чука му, а славата му се носеше надалеч. Сънуваше как кове, как докосва друг свят и заприда и от там с чука, а докато работеше така се унасяше, че не знаеше кога сънува и кога е в ковачницата. Претворяваше хаоса в музика, подреждаше всяка частичка от метала в предмети все по-изящни и невъзможни.

Но дорде Боян вървеше все по-близо по границата на другия свят, стъпките привличаха обитателите му. Сенките по ъглите на къщите ставаха все по-плътни, децата се плашеха, животни се губеха, всяка сутрин в локвите намираха следи от огромни лапи и копита, а няколко пъти по калдаръмените улици на селото се беше мернал карако̀нджул. Селяните помнеха, такива неща се бяха случвали и преди, но никога обитателите на онзи свят не бяха идвали толкова близо и толкова много. В ковачницата Боян виждаше с ъгъла на очите си дългите разкривени сенки които се сучеха край огнището и се чудеше какво може да направи, за да предпази селото и себе си.

На стената откъм реката в ковачницата имаше малко прозорче, което, вероятно заради теченията покрай пещта, беше насъбрало с годините частички разтопен метал и бе станало като мътно олющено огледало - ту виждаш себе си, ту право през него. Образите бяха криви, Боян често виждаше странни тъмни фигури в него, а понякога беше сигурен, че вижда дори образа на майка си.

Там, на полѝца под прозорчето, покрити с дебел слой прах, стояха забравени записките на Стоян, основателя на ковачницата.

Прозорец

Гледат към мен виелици търсещи
Път към отсамното, брод през смъртта
Дращят прозорците с нокти прекършени
Търсят живота, огласят нощта

В една шумна от поривите на есенния вятър нощ, Боян слезе в ковачницата и разпали огъня. Сенките се разбягаха по ъглите. Боян захвана чука и заработи разсеяно, докато отблясъците в прозорчето не хванаха окото му. Забърса стъклото, погледа му падна върху прашната книга под него. Духна прахта, развърза кожените връзки и зачете. От записките заизлизаха истории за ковашкия занаят, за планината, реката и езерата, за самодивите, караконджулите и таласъмите. Чете до зори, и когато най-накрая вдигна глава и срещна погледа си в прозорчето, вече знаеше какво трябва да направи за да защити селото.

Започна да кове фигура на самодива от желязо, мед и бронз, толкова съвършена, че да затвори веднъж завинаги брода през който караконджулите и таласъмите преминаваха отсам. Работеше неспирно, в езически ритъм, с лудост в очите, предизвикващ отвъдното и божественото, толкова близо до ръба, че в огледалото на малкото прозорче кривите сенки се мятаха бясно. Извайваше кости, пръсти и коси, потта му съскаше върху наковалнята, докато самодивата растеше край огъня и колкото по-близо беше до края, толкова по-трудно ставаше да нареди метала във фигурата. Мълвата плъзна в селото, хлапета и старци надничаха, плахо през вратата, но Боян не им обръщаше внимание, в него биеше ритъма на съзиданието.

Брод

Брод няма, огледало това е
Сънят и отвъдното разделят се тук
В косите ти огнен дъх си играе
Поглежда в очите ти и вече си друг

След седем дни, по пълна луна, точно в полунощ, Боян излезе от унеса изтощен и се погледна в прозорчето. Оставаше един единствен удар, една единствена частичка желязо до съвършенството, до абсолютната власт над хаоса и времето. Намести чука в ръката си, прекара всичко което беше вложил във фигурата през ума си, пое дъх и замахна.

В момента в който чукът докосна метала, всичко потрепна. Времето, частицата желязо, чука, Боян и вселената, заплетоха съдбите си и светът се раздели на две. Две пътеки, всяка толкова истинска колкото и другата, всяка с Боян, толкова истински колкото и другия, ковейки съдба толкова истинска колкото и другата.

В момента в който чукът докосна метала, частичката се намести и фигурата засия на светлината на огъня в цялото си съвършенство.

В момента в който чукът докосна метала, частичката се пръсна и дълбока тъмна пукнатина се проточи по ръката на фигурата.

Боян остави чука и постоя загледан в съвършената фигура. Погледна в прозорчето, където сенките се бяха стопили, и вместо тях видя собствения си двоен образ. Захвърли престилката, чука, инструментите, бързо натовари фигурата на самодивата в голямата кола, впрегна вола, и пое към портата на селото, където я постави до входа. Отвън бурните пориви на вятъра свиреха в клоните, но в селото всичко утихна.

Боян остави чука и постоя загледан във фигурата и пукнатата и ръка. Не можеше да разбере какво се беше объркало, как всичко се беше разпаднало и изтекло между пръстите му. Вдигна поглед към прозорчето, където вместо сенките, видя собствения си двоен образ. Премести самодивата да гледа натам, смъкна престилката и пое бавно към дома.

Тръгна бързайки нагоре, към планинския връх край езерата. Искаше да види отново вълшебния самодивски танц, да чуе какво говорят сега за него сенките които го гледаха .. или както очакваше, се бяха смълчали завинаги. Когато стигна горе, самодивите го наобиколиха смеейки се, започнаха да пеят и танцуват в кръг около него. Боян тръгна с тях със замаяна глава, краката му стъпваха в техните стъпки, в ушите му отекваха техните песни, с ритъм разбъркан, див и страшен. В ръката му се появи чаша самодивско вино, и светът се разми.

Тръгна нагоре, към дома си малко над ковачницата. Искаше да затвори очи, а когато ги отвори да знае какво да направи от тук нататък. Толкова много хвърлена работа, всички нишки бяха в ръцете му, заплете ги точно както искаше, толкова близо, и толкова далеч.. Боян легна и заспа непробудно, сънувайки огъня, земята, желязото, самодивите, езерата и върха.

Когато се събуди, слънцето вече беше високо над гората. Боян стана, все още замаян от вечерта покрай огъня, от виното и песните, и заслиза към селото. Още отдалеч разбра, че нещо не е наред, замириса на пушек и той се затича по пътеката. Стигна и гледката го смрази. От селото не беше останало почти нищо, само стърчащите останки на няколко къщи още тлееха. Огънят беше тръгнал от ковачницата му казаха, вятъра беше свършил останалото. Паднала край вратата по лице, покрита с пепел, беше фигурата на самодивата. Беше спасил селото от караконджулите, но не и от огъня на собствената си горделивост.

Когато се събуди, слънцето вече беше високо над гората. Боян стана, все още замаян от дългия сън, наплиска лицето и тръгна към ковачницата. Там се беше събрала малка тълпа, всеки беше донесъл нещо - кой орехи, кой плодове, кой плетка. Свирепа буря беше вилняла край селото, но от къщите не беше паднала и керемида, и шепота, че самодивата на Боян е предпазила селото се беше понесъл. Боян отвори вратата и светлината огря фигурата вперила поглед в малкия прозорец. В него нямаше повече сенки.